Видяхме изложбата ”Ференц Лист – композитор и европеец“, организирана от Унгарския културен център и Столична община по случай 200-годишнината от рождението на композитора пред Народния театър, в пика на лятото на 2011-а. Тази проява предизвика интелектуалния усет на столичната културна общественост чрез представяне на съхранени снимки, фотокопия на архиви и спомени на хора на изкуството през 19 в., а и по-късно, свързани с живота и творчеството на изключителна личност в световната култура, каквато е Ференц Лист. Ако някой скоро е минал покрай Унгарския културен институт, не може да не е забелязал афиш, който ни кани да влезем и да видим в една от залите на института същата изложба. Ако сте пропуснали събитието през лятото, си заслужава да влезете и да разгледате фотосите, свързани с детството, юношеството и зрялата възраст на гениалния представител на романтизма – композиторът, диригентът, пианистът и музикалният педагог Лист, човекът, който мечтаеше ”да тръгне с торба през рамо из унгарския свят“.
”Аndral“
” … ФЕРЕНЦ
не се срещаше за пръв път с цигани. Пазачите на именията на Естерхази, а понякога и въоръжените патрули на селата – особено на швабските селища – не бяха в състояние да спрат керваните, които преминаваха през околността, като предизвикваха ужас и запленяващо вълнение в детските сърца. Ференц не веднъж стоеше на прозореца – майка му така силно го притискаше към себе си, сякаш щеше да бъде достатъчен единствен поглед на циганите, за да откъсне момчето от ръцете й. Той не веднъж стоеше така до прозореца и слушаше ужасни приказки за това страшно скитащо и крадливо племе, за хранещите се с мърша безбожни магьосници и крадци на деца, слушаше страшните истории и виждаше претоварени каруци с опънати платнища над тах – от една липсваше стълпец, от колелото на друга – гривна на главината, виждаше запъващи коне с издути като на паяк кореми и рошава козина, полуголи деца, които тичаха около каруците, едва ли не между краката на конете. Ференц виждаше и чуваше всичко това, страхуваше се от тях и ужасно много тъгуваше за тях, чувстваше някакво замайване, както когато видеше огън в печката – знаеше, че пламъкът причинява ужасни рани и предизвиква непоносими болки и въпреки това се въртеше винаги около огъня, с което сериозно тревожеше майка си.
На два пъти той попадна съвсем близо до циганите. През една лятна нощ се връщаха от Франкенбургови в къщи. След горещия летен ден напуканата земя и прашните дървета жадуваха за дъжд, царуваше тишина и задуха, а милиардите звезди на небето предвещаваха и за следващия ден горещина, може би по-мъчителна, отколкото днешната.
Някъде в полето на Нейметкерестур детето се стресна от внезапното спиране на каруцата им. Вече се готвеше да извика, но баща му сложи ръка на устата му: тихо, синко! Детето нямаше нужда от повече обяснения: то разбра за миг, че тук има нещо, което само от една, произнесена гласно дума, ще се разпръсне.
В малката акациева горичка се бяха разположили на бивак цигани. В средата на поляната гореше огън. Някъде свиреха цигулка и пресипнал кларинет, а едно момиче танцуваше около огъня. Те наблюдаваха от доста далече, но въпреки това Ференц видя – или по-скоро му се струваше, че е видял, – как отблясъкът от огъня осветява на ивици скъсаните хвърчащи дрехи на момичето и тези ивици създаваха впечатление, че танцьорката е облечена в тигрова кожа. Детската приказна фантазия отиде още по-нататък: сякаш момичето се беше превърнало в тигър.
Това видение трая само няколко мига, защото жената на Адам Лист, по рождение Ана Лагер, племенница на нагьмартонския сапунар, скромната, но със силна воля Ана каза на мъжа си: – Карай, за бога. Може да ни забележат и тогава ще попаднем в ръцете им… Ференц не схващаше съвсем значението на думите: “ше попаднем в ръцете им”, но въпреки това се зарадва, когато кабриолетът тръгна, а след това по наклона зад хълма затрака бързо надолу. Той се страхуваше, но същевременно и жадуваше – колко хубаво би било да се чуят по-отблизо пискливите вопли на кларинета и да се види как момичето-тигър все повече се приближава до огъня и на края самò се превръща в огън.
Втората среща – колкото и странно и невероятно да звучи, – уреди самата Ана, жената на Адам Лист. Вечерта настъпи тревога в цялото селище. В съседното село бяха убили по най-жесток начин кръчмаря и бяха го ограбили до последния гвоздей. Носеше се слух, че убийците са цигани. Веднага пуснаха хайки срещу всички скитници в империята на Естерхази. Попаднаха на следите само на един керван, но той се разпръсна, като разбра за грозящата го опасност: тук видяха една каруца, там няколко пешеходци, по-нататък един мъж, който водеше за повода текнефес кон, после забелязаха няколко жени с малки деца, но не можаха да хванат никого. Листови тъкмо бяха седнали да вечерят, когато откъм дворната врата се чу някакво драскане, след това – скимтящо гласче. Не можеше да се установи от какво произхождаше: от дете или от животно. Адам откачи ловната си пушка от стената (макар че откакто се помнеха в нея нямаше патрон) и така излезе към дворната врата. Оказа се, че на прага на вратата се беше свило едно момиче-циганче и когато едното крило на вратата се отвори, то се вмъкна вътре като някое скитащо животно, което колкото и да се бои от човешката близост, бягайки от глада и жаждата, все пак се приближава към огнището. За миг Ана реши: момичето трябва да се прибере. Детето остана у тях три дни. То не произнесе нито дума, не отговори на нито един въпрос, само ядеше лакомо и спеше свито на кълбо като някакво мокро коте. Спеше, но така леко, че при най-слабия шум веднага сядаше. На четвъртия ден избяга. Никога не узнаха къде и в коя посока. Ана твърдеше, че някои неща бяха изчезнали от къщи, но на края всичко се намери, детето не беше отнесло нищо.
Но истинската среща не беше тази, а по време на сватба, панаир или гуляй на свети Георги, когато се появяваха музикантите-цигани. Инструментите им бяха стари, износени, както и другите вещи на керваните. Болните очи на цигуларя едва не се затваряха за сън, а кларнетистът едва чакаше да остави инструмента си и вместо мундщука да опита каната с вино. Но всичко това беше привидно. В действителност ленивият ритъм, който се влачеше като каруца със счупен ок и се препъваше като дремеща кранта по неравните пътища, по някакво чудо се превърна във все по-сигурен, все по-горд ритъм: съненият цигулар се събуди, кларнетистът също остави бъкъла под стола и в примаша се пресели нов живот и ето, влачещата се каруца на музиката се превърна в препускаща, хвърчаща каляска, текнефистите коне – в жребци, а музиката – Ференц поне я чувстваше така – се изпълни с някаква победоносна сила, която правеше жалко, сиво всичко онова, което той възпроизвеждаше на пианото. Бащата разбираше тази притегателна сила и правеше всичко възможно, за да пренасочи детето. Обясняваше му, че това циганско свирене разваля музикантите, че това е кръчмарска музика. Истински цинизъм. Да я слуша човек е все едно да слуша грубите псувни на пияниците в кръчмата. Ференц слушаше покорно благонравните слова, но въпреки това вярваше повече на биенето на сърцето си, което удряше заедно със странната, рошава, неправилна, мечтателна, разперила двете си криле музика. Той само кимаше покорно с глава. Понякога дори опитваше и на пианото тази странна мелодия. Разбира се, само тогава, когато баща му не беше в къщи. Всяко такова свирене завършваше винаги с разочарование. Детето приличаше на излетника, който отнася в къщи цял букет цветя с горски аромат и обаяние. В къщи – всичко това се превръща в плевели, в някакво спопче от увяхнала трева, катафалка, на която линеят няколко цветчета с клюмнали глави, загубили цвета си“.
Из ”Ференц Лист“ на Г. Шандор Гал,
Издателство ”Музика“, С., 1977., превод от унгарски Борис Ников
ПРИНОС КЪМ ИСТОРИЯТА
НА ЦИГАНИТЕ
В РУМЪНИЯ
– откъс –
Георге ПОТРА
Много чужденци са писали с голям ентусиазъм за чудноватата картина и чувствата, които са изпитвали при вида на циганската мизерия. Кой не се е спирал при вида на опушените палатки, кърпени навсякъде, които не се знае изобщо от какво са шити, от врявата на тумбите прашни хлапета, просещи някоя пара и красивите циганки с цвете между зъбите или зад ушите? Те се интересуват най-често от мънистените огърлици на шията, понякога наистина златни, пъстрите кърпи, които подчертават елегантността на стройните им тела, перлените огърлици, бели като млечна пяна, контрастиращи на бронзовите им лица, скръстените ръце и крака, готови да се оттеглят при най-малкото движение, техният финес е бил силно вдъхновяващият мотив за четката и перата на артистите.
Майсторите художници търсят да увековечат характерните цигански типажи – платната са много стойностни и прецизни. Григореску нарисувал прекрасен акварел на усмихната и весела циганка със закръглена бронзова гръд. Друга негова работа показва много красива циганка – съвременна Венера или както казва самият той: ”Образец на най-живописния и мечтателен народ на света“. А Верона направил вечната картина ”Мечкари край огъня в есенна привечер“.
Циганите имат нещо специфично, което предразполага към почтителност и тъкмо това ги прави тъй живописни. Езикът им, гълчав като форма, макар в основата си да не е такъв, белите им зъби, подредени като мъниста, прибавят към тяхната неповторимост.
С. Будулеску , ”Нашите музиканти“, Букурещ, 1922 г.,
препечатано от френския вестник ”La Vie Parisiene“,
Париж, 1874 г.
Превел от румънски: Иван Цанков
Zarzala's Weblog 